Събуди се, облян в пот. За кой ли път... Нощта подаваше забуленото си в облаци лице и още повече сгъстяваше мрака. Сънят отново изплува. Все същият, като всяка нощ...
По каменист път върви старец. Отстрани е коритото на пресъхнала река. Коритото е избледняло от дългото очакване на водата, която така и не идва. Старецът е той. Сигурен е. Очите са вперени напред, където е къщата, тя го вика. Високи дувари я ограждат, а той знае, че непременно трябва да влезе в двора, в стаята, където го очаква зъзнещото дете. Очите и на тримата са едни и същи. Погледът им търси нещо. Покой?... Или спасение! Кой знае ...
Непременно трябва да влезе вътре. На входа пази голяма порта. Тежка, дъбова, почерняла ат времето, посивяла от строгост. Вратнята крие тайната ,но той ще я разгадае. Трябва само да влезе, само да отиде при детете. Само...
Нощта тихо се отдръпна и в сигурността на светлината взе решение. Стига е пътувал всяка нощ, стига е спирал пред портата на съсипителния си сън!
Взе влака и тръгна натам, откъдето бе бягал през всичките си години. Не пътуваше с колата, не искаше. Ноздрите му се изпълниха с ухание от детството, ритмичното потракване не се беше променило с нищо. Не и за него. С всяко „Такън- такън” нещо в него се смаляваше. Равното отвън бягаше бясно, планината нахлу от прозореца, върховете кимаха на момченцето, сгушено в скута му.
Малка гара, запустяло градче, после- път през гората. Бавно и тежко отлепваше всяка стъпка. Продължаваше напред. Знаеше, че там го очаква опустялото селце, един двор и зидове- прикрепвани от масивна порта. Трябва само да я прекрачи...
Усеща, че болката притиска раменете му, товарът на нещо смътно е на гърба му, но всичко ще мине, всичко!
Ето я уличката. Там , в стаята го чака детето с неговите очи и с очите на стареца. Трябва само да прекрачи портата!
Вратнята изскача пред него- още по-почерняла, посивяла и страшна. По-ужасна от детските следобеди. И все така голяма! Зидът го няма. Всичко е порутено. Може би от голямата вода от планината, от крадци или от безстрастното време... Няма значение. Зидът, който стигаше облаците, го няма. Дворът е потънал в бурени, къщата е съсипана от старост, керемидите са се свлекли безсилно по земята. През малкото прозорче с железни пръчки надничат детските очи.
Не може да влезе. Портата е заключена. Знае , че ключът е горе на високия зид, под зеленясалата керемида. Но зидът го няма. Портата стои изправена в самотата на нищото. Тишината е по-страшна от някога. Трябва да влезе, трябва! Натиска портата, мъчи се да я отвори. Резето здраво се е вкопчило. Не помръдва.
Обърна се бавно и пое назад. Очите на детето от стаята прогаряха гърба му. Но той продължи.
До следващата нощ...
31.07.2010 11:03
Поздравления за разказа!
12.08.2010 19:22
Поздравления за вярната посока!
Калоян Янчев