Блогът на megg :: Морето ни чака

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.07.2013 21:05 - Морето ни чака

Автор: megg Категория: Лични дневници

Прочетен: 14642 Коментари: 34 Гласове:

Последна промяна: 16.07.2013 21:06

                            Приказка от раклата

     В стаята нахлу мирис на дъжд. Някой тихичко потропа на прозореца. Отвън, на перваза, седеше най – пухкавото облаче. Бухнало като козуначе, а от най – горното му ръбче се отвори джобче, едно копче рече „ Щрак”. От джобчето се показа красива птица. Имаше най – прекрасната дреха – върху светлина цъфтяха чудни цветове.      - Това е моят приятел, Облачето. – каза птицата. - То живееше горе, на най – синята полянка, която можеш да си представиш. Но беше срамежливо и другите почти не го забелязваха. Забавляваха се шумно и весело, понякога мятаха огнени копия, друг път маршируваха бодро или просто се излежаваха. Облачето беше самотно. Една вечер не издържа и заплака. Сълзите се стичаха по страните му, усещаше, че олеква все повече и повече. Изплаши се, събра белите си дрешки на вързопче и скочи.      - Скочи ли? – Не можеше да е истина – аз и една нереална птица си говорим от двете страни на прозореца. Сигурно съм в сън. Сънувала съм, че съм будна!      - Хич не си сънувала и ей сега ще ти доразкажа историята на нашето приключение. Скочи Облачето и падна върху едно красиво цвете, цветето от другата страна на раклата, а аз спях върху нея. От цял век и повече никой не ме беше будил.      И полетях с него. Видяхме какво ли не – големи и малки градове, селца, пътища ... и едни странни птици от метал се носеха по небето. Облачето мечтаеше за морето. Беше слушало за него, тайничко беше слушало, че нали каквото си беше срамежливичко ... Веднъж чуло, че морето е синьо като полянката им, друг път – че е зелено, виолетово, сиво, дори – черно. Облачето обичаше морето, разправяше, че е мокро като тъгата му.      Един ден прелетяхме над вирче. Облачето се засили и скочи в него. Цопна цялото, пляскаше, възторгът му ме опръска. Беше хубаво. -    Здравей, Моренце! – викаше задъхано.
-    Не съм Морето, аз съм само едно вирче.      Облачето не знаеше какво да каже, нали си беше срамежливичко. После махна с ръка за довиждане и нетърпеливо ме подкани да тръгваме. След няколко дни под нас блесна синята лента на горски поток. Облачето събра краищата на ризката си и полетя надолу. Още докато падаше, се разсипа на сияйни капчици радост. -    Здравей, Моренце!
-    Не съм Морето. Аз съм само един планински поток. Облачето се издължи, изтъня като тревица, отпусна крайчетата на устните си. А – ха, да заплаче! Дръпнах го за бялата ризка. И пак полетяхме. Когато се изморявах ( Все пак не бях излизала от стената на раклата над сто години! ), то ме гушваше в джобчето на ризката си. Понякога спяхме в короните на дърветата или върху покривите.      Един ден се събудих от викове:
-    Ставай, ставай! Пристигнахме!      Запремята се презглава, все по – надолу и по – надолу. И докато извикам, че под нас е река, то вече беше в нея. Добре, че бях отгоре, та хвръкнах сред виковете му: -    Здравей, здравей Моренце!      Реката беше мъдра, спокойно изчака възторгът му да поотшуми, а после се представи. Каза, че морето е съвсем близо и че ще го заведе до него. Облачето притихна върху водата. Летях над реката, а понякога си почивах в джобчето му.      И ... и един ден морето блесна под нас. Слънцето – огромно и огнено – подаваше сънено лице над юрганчето от вълни. Жаравата му се разсипваше върху безкрая. Облачето стоеше стъписано. Никой не му беше казвал, че морето е мека завивка от червено и оранжево. И тогава чухме:      - Здравей, Облаче! Дълго те чаках ...      Облачето заподскача. Наду се като балонче, разстла се в тъъъничък воал, видя пясъчен замък и тутакси се шмугна в него, излезе и заподскача:      - Здравей, Моренце! Здравееей! Гмурна се, направи звездичка, после медузка – бялото му задниче се показа за миг отгоре. Разтърси глава, потопи устни във водата. „ Бъррр!” Балончета изскачаха на повърхността и се пълнеха с шареното на слънцето. Вълните го гъделичкаха с мигли от обич ... После излезе да ме изпрати. Нали го видя? Само мокрите му крачета ... в мен ...      Облачето наистина си беше отишло. В уханието на дъжда птицата запя:

                           Вали неочаквано,
                           вали изведнъж,
                           вали като истина
                           вали – ах, този дъжд!

                           По миглите тича,
                           босоног и солен,
                           дъждът – светло обичан -
                           бяло Облаче в мен ...

-    Морето ни чака ...
-    Какво? – птицата обърна натъжени очи към мен.
-    Поуката, това е поуката - Морето ни чака.
-    Даа, Морето винаги ни чака ...
Чу се пърхане на криле, леко като притихване на вълна.
Върху раклата блестяха светли капки.

Нагоре

Тагове: мечта, пътуване, сбъднатост,

Гласувай:

Подобни постинги

Свободна земя...
Да сбъднеш мечтата си. Или как един бълг...
Пеперудено ми е ..

Прочелите постинга прочетоха и:

К'во толкоз
Свитъците от Мъртво море
КНИГИТЕ 196

Следващ постинг

Предишен постинг

Длани

Среща

Коментари

1. valeska - Обичам да чета приказки, благодаря ...
16.07.2013 21:47

Обичам да чета приказки, благодаря ти, Мег!:)