Седеше на вълнолома, на покрива му. Дъждът се стичаше по лицето, по зелените ризи на камъните, капките гушваха морето. Нещо бе заседнало в нея и когато поредната сълза отгоре застина върху клепките, сънят изплува. Онзи, дето я спохождаше. Знаеше, че е важен и току – да го улови на разсъмване, той тихичко се шмугваше през портата.
       Голямата порта на тъжната къща. Обичаше тази къща – беше някак беззащитна сред избуялите треви. А в двора й рисуваше художникът. Цветове избухваха и странни хора с ей такива очи населяваха тези картини. Момиченцето си мислеше, че са малко страшни тези очи, но винаги, когато баща му говореше с художника, стоеше като омагьосано. Те го гледаха и бяха по – тъжни и от самата къщурка. А художникът понякога разказваше на детето приказка. Все една и съща : „ Имало едно време едно небе, дето живеело ей тука.” И човекът показваше с четка там, където е сърцето. Нейното, неговото, на баща й ...  „Не е вярно!” – заливаше се в смях момиченцето. – „ Небето живее горе!” Смешна беше тази приказка, някак не на място в тъжната къща ... Но после детето забравяше, гушваше зеленото на двора заедно с всичките цветове върху картините и припваше към  дома на баба си.
       Мислеше, че е затворила капака на раклата там, на тавана на детството. Беше пораснала и знаеше къде е небето. Знаеше. До днес.
       Почти тичаше в пъстрата навалица, слънцето се люлееше върху раменете й, прижуряше. А тя си мислеше, че и лятото обича; нищо, че есента беше нейният си сезон. Палав ветрец се промуши между хората, заигра се с кичур от косата й. И тогава я видя. Картината. Седеше си кротко сред другите. Нямаше никой до момичето, което продаваше. Спря се. Картината я изпълни. Едно безкрайно небе. Небе навсякъде. А в далечината – къщурка, през чиито прозорчета прогаряха очи. Заболя я. „ Харесва ли Ви?” – момичето я гледаше в очакване. Каза, че това е последната картина на художник, който си отишъл от този свят преди близо месец. Вече го знаеше – нали оттогава я навестяваше сънят? ... Девойчето говореше нещо, думите минаваха покрай нея. Гледаше картината. Тъжната къща беше. И небето позна.
       На въпроса, знае ли нещо повече за художника, момичето отвърна, че починал в лудницата . Така каза – „ лудницата”. Последните години живеел съвсем сам в полусрутена къщурка в някакво село. Отдавна не рисувал. Само понякога разправял на хората, че небето е избягало; избягало било, не живеело вече в сърцата ... Доброто му мислели наследниците, искали да го излекуват;  то се виждало, че хич не е добре . А докато е на лечение, те щели да махнат „ съборетината”, хубава къща да направят – голяма! И мястото било приказка – и за селски туризъм, и за художника стаичка щяло да има. Обаче той не я дочакал, след десетина дни си тръгнал. И от лудницата, и от този свят. Май че сам си избрал пътя, ама кой знае, ... хората говорят какво ли не . Ей тази картина нарисувал там . Едва ли някой ще я купи ...
         Купи я.
       Сега седеше на покрива на вълнолома. Дъждовните капки се стичаха в нея – късче по късче небе. Тя и картината. Притъмня. Край тях прошумяха треви. И не бяха тези, дето някой бе окосил в морето и оставил на пясъка да събират виолетовото на залеза. Другите бяха, другите ... Притичаха и къщурката, тъжните очи, художникът, баща й и ... едно момиченце. Рокличката му – с цвят на лято. Сгушиха се до нея, притихнаха , заслушаха : „ Имало едно време ... „
       Най – хубавата приказка. За небе, което живее ей тук, в сърцето.

приказка за небето... не бях чела досега...
докосва най-фините струни в душата... с тъга и нежност...
прибирам си я в любими... прегръщам те, мила megg...
топло, топло...

Много хубав разказ - между реалността и фантазията, между сърцето и небето!...

са много специалн. Там небето най-синьо и е сърце. Много ми хареса, Мег! Усмивки!

Приказка за скътаното в сърцето, което си остава там, до края на дните ни...
Образно, докосващо.
Невероятен разказвач си, мила Мег!
Поздрави и прегръдки!

Моите поздравления!

Поздравления, хареса ми много!

По - често, отколкото ни се иска, върви с тъгата ...
Благодаря ти за топлите думи, мила Мариники!

Истина, измислица ... често сме някъде там ... на границите, за да приютим в сърцето и света отсам, и другия, фантазния.
Радвам се, че ти е допаднал разказът!

Лъчистият свят на детството, спомените ... наистина са специални. И се потапяме в тях с една усмивка, сякаш останала на лицата ни оттогава...
Усмивки и от мен!

Така ме трогна, благодаря ти!
За сърцето ... права си, стига да иска, може да побере толкова много, и с безкрая в себе си да се смири пред доброто ...
Прегръдки и от мен!

Знам, че ги обичаш, Рая! Благодаря ти!

И че моята приказка за небе ти е харесала!

Виждах, усещах, преживявах ... Прекрасно е ...
... Най – хубавата приказка. За небе, което живее ей тук, в сърцето...
Много силен и вълнуващ разказ ...
Прегръщам те !

Че разказаната история те е развълнувала; хубаво е, когато небето е в сърцата ни, човешките; тогава и пътят ни е друг, и сбъдването, и цветовете на света ...
Прегръдка и от мен!

Това е толкова хубав, силен и истински разказ, че дано повече хора го прочетат! За да усетят "небето, което живее ей тук...":

"Сега седеше на покрива на вълнолома. Дъждовните капки се стичаха в нея – късче по късче небе. Тя и картината. Притъмня. Край тях прошумяха треви. И не бяха тези, дето някой бе окосил в морето и оставил на пясъка да събират виолетовото на залеза. Другите бяха, другите ... Притичаха и къщурката, тъжните очи, художникът, баща й и ... едно момиченце. Рокличката му – с цвят на лято. Сгушиха се до нея, притихнаха , заслушаха : „ Имало едно време ... „
Най – хубавата приказка. За небе, което живее ей тук, в сърцето."

Брилянтна поезия! Не бих искала да кажа "проза", защото това е импресия за сърцето... Както само ти го можеш. Прегръщам те с нежност и радост за това споделено небе! Твоето!:)

Прекрасното твое небе ме издига високо, високо... Благодаря ти!

безкрайното синьо небе в сърцето..Поздравления!:)

от тавана на детството пазим приказките, които са пленили душите ни; понякога забравяме, че са там, докато един ден нещо се случва и те прекрачват спомена, изпълват ни; ние целите - небе, дори през болката ...
Скъпа Наде, трогнаха ме милите ти думи!
Приятелска и топличка прегръдка и от мен! :)

Поглеждаш радостта право в очите ... и е хубаво!
Радвам се, когато си тук, Ивана! :)

Вечерен привет, синичък!
Благодаря ти! :)

:)Чудесен разказ, Мег!
Макар привидно да изглежда като абстракция, "вгледа" ли се човек по-добре в него, и очите му се "отварят" - за това как "лудите" са нормални, а "нормалните", рожби на новото време - полудели...
Хареса ми краят му, че художникът не е познал, и се е намерило поне един човек да хареса картината...
Поздравления!

Чудесен разказ! Едновременно тъжен, но толкова топъл и хубав! Поздравявам те!

Даа, " лудите " понякога са по - нормалните в света, може би заради дарбата да виждат отвъд и да изричат истините; понякога " лудостта " е осветена. И осветява.
Радвам се, че разказът те е харесал!
Поздрав!

Светли са мислите ни, отправени към небето, ясни са. Тогава някак си се отделяме от видимото, други сме.
Благодаря ти за хубавите думи!

за душата на нещата! А цветът на лятото е син - като небето. Висок и лазурен.
Привет, Маги!:)

И в синевата му - извор, глътка за жадния.
Тили, благодаря за топлите думи! :)

Нека да запомним къде е небето:)))

Да запомним, защото споменът за небето е потребност.
Лека и светла вечер! :)
Радвам се, че ти хареса!

Най- хубавата приказка... да, когато небето живее в сърцето те двамата са горе в небето при синьото и спомена на небето за тревите ...онези които пазят спомена за докосването на четката - въображаемата или реалната, чрез която ние докосваме Света, чрез това което обичаме!
Милваш чрез тази приказка и приласкаваш хората в прегръдка...правя го виртуално и аз към теб и благодаря!

Понякога един спомен е магическото ключе; леко се търкулват светове, които сме носили, светове, които се раждат ...да, обичта е нашето Горе - синьо и светло, така мисля.
И от мен прегръдка, Ябълчице мила!

може да сбере небето.

Красива приказка, Меги! Нежна, дъждовна, на покрива на света, който е вътре:)

Да, няма друго небе, ако нямаш небе в сърцето, в което да летиш.
И нека има криле - силни и любящи!

Светла неделя! :)

Наистина е безкрай, Марти! И колкото повече побира, по - голямо става.
Поздрав! :)

По пътя към другия сбъдваме обичта.
Нека и твоята неделя е озарена, Мин! :)

Всеки носи зрънце лудост в себе си и, и това не е лошо според мен.
И ако си скътал в сърцето си - и мечти, и обич и частица от детството и небето дори, човекът е истински.

Хубаво е, че ги има.
Хей, Пеликан, здравей! Радвам се, че се отби! :)

връща те назад в спомените: за хубави и не толкова хубави дни, за обич и човещина...
Поздрави!

Обичам приказките. И приказното в човека - онова, дето дори след изпитания и болка устоява, спасява, гради ...
Слънчев ден ти желая, светло е навън, нека е така и в душите! :)

точно заради онова, приказното, което си изразила така хубаво с думи....
Топлина за теб в днешния студен ден!

Да, истински зимен ден е днешният, със студа, със снега ...
От нас - приказното настроение! :)

Така нежно се разказва само ако небето е вътре в сърцето.:)
Привет, Мег! Прекрасен разказ за безценните неща:)

да благодарим или просто - да помълчим ...
Добър вечер, Монализа, радвам се, че ти допадна!
Лека и светла седмица! :)

неща са точно толкова красиви, колкото и обяснимите, Чудничка Мег!

Тази ти приказка е сгушенка дълбоко в октомврийското ми сърце:)

Красотата на необяснимото - обичам я, много я обичам, може би защото е така неподвластна на тълкувания, кой знае ...
Октомврийското сърце, с октомврийското небе и капчиците вечер, дето се търкулват с дъжда :)

Нежно, светло, писано с много любов- поздравления!

Хубав, светъл и усмихнат ден, Мег!

Соня

Наистина е писано с любов ... и с мъничко тъга. Но светлото надделява, и онази особена радост от срещата с хубавото и доброто.
Нека и твоят ден е ведър и усмихнат! :)
Благодаря ти!

за свободата и осъзнаването и...Харесах, много.

Радвам се, че ти е харесал разказът, благодаря за милите думи!

Най – хубавата приказка. За небе, което живее ей тук, в сърцето.
Добре казано, megg,а приказката си е доста тъжна.....

Там, при детските ми спомени е, до зеленото на баира, светулките и тихите улички, дето всяка споделя с другата ... и дето зимата е такава една - като в твоята картина - мека и бяла ...

Неее, всеки от нас носи в сърцето си по едно свое небе - понякога гръмотевично, понякога слънчево, понякога дъждовно...
Дай, Боже, по-често да е безоблачно и светло...
http://www.youtube.com/watch?v=44YGF9fmEEo

огледан в кристалните води на сърцето ...
Дано небето е " по - често ... безоблачно и светло ..." - хубаво звучи, като заклинание.
Благодаря за поздрава, Casus! Лека вечер, със светло небе в сърцето!