Човекът се появи в градеца неочаквано, сякаш от нищото. Зимата преваляше, улиците сънуваха снежни човеци, в небето облачета изписваха обещания за пролет.
     Мъжът бе странен. Просеше. Кротко. Присядаше на главната улица всеки ден, замислен, сякаш заслушан другаде. Избеляла шапка скътваше онова, което сърцето откъсваше. Имаше нещо в този странник, но то се изплъзваше, бягаше, проправяше пътеки в душата. И хората го приеха – като афишите по улиците, като дърветата, като небето отгоре, което слагаше точката на пейзажа.
      Всеки път, когато го зърваше, жената изпитваше усещането, че го познава отнякъде. Нещо й нашепваше да спре до избелялата шапка, някак виновно просеща милостиня. И един ден стъпките я отведоха там. Протегна ръка, странникът я попита дали го помни. Стоеше като закована на улицата, нещо вътре се люшна. Времето се втурна презглава и спря уморено.
  Там, на баира,момиченцето разперваше ръце и политаше.Нейното Байлово сияеше меко в ниското, синята черквица се припичаше лениво – потопена в легендите за светци. Детето отваряше широко очи, събрали всичкото зелено на баира. Крачетата хукваха и спираха право при Сивия кладенец. Омагьосал го беше тоя кладенец, водата му беше вкусна, дъното – дълбоко. И пазеше страшна тайна. През деня момиченцето тичаше надолу, но знаеше, че е наужким. Всъщност, летеше и крилете му го отнасяха винаги на едно и също място. Денят избледняваше и нощ – синя като мечта – го обгръщаше. Сивия кладенец въздишаше. От векове въздишката му бе една и съща – тежка като имането, заровено на дъното му. Момиченцето знаеше приказките, вярваше, че един ден ще хвърли шарена черга върху горящото черно куче. Онова, което излиза от кладенчовата вода по пълнолуние ...
      И веднъж, когато детето се потопи отново в своята синя нощ, разбра, че баирът остава под него, летеше право срещу месечината – пълна и огненочервена. В диска й – Сивия кладенец. Кладенецът въздишаше, кучето гореше в сини пламъци, а детето носеше бабината черга. И току да я хвърли върху черното куче, пред него застана човек. Годините сякаш не го бяха докоснали. Но очите ... очите му изгаряха. Погледна детето и му рече нещо за най – голямото имане на света. Какво точно каза, момиченцето не можа да разбере. И спря да лети към Сивия кладенец ...
      Странникът й се усмихна. Меко. Но очите му горяха. Рече, че ще вземе банкнотата, дето бе направила дупчица в дланта й, но ще й даде нещо в замяна. Не искаше нищо. Нямаше как – пое в ръка овехтяло малко календарче. Помисли, че се е заблудила в очакванията си ... човекът отсреща не е по – различен, ето – дори и календарчето му такова. Някой светец, който ще те закриля... Благодари и побърза да тръгне, почти затича. Зад ъгъла спря, отвори длан и погледът й се препъна в картинката. Върху диска на голяма кръгла и пълна луна  кротко си седеше Сивия кладенец. Някъде отдалече пролая куче, нощ – синя като мечта – се завъртя край нея, сгуши я, приласка... И един топъл глас започна да разказва приказката за  един баир, едно дете и  едно голямо имане, скрито на дъното на кладенец...