Трябват й думи, за да се спаси от магията на ... думите. Кога и къде са я хванали и защо е така слаба понякога да ги ненавижда и да не може без тях? Сега иска една – едничка ; единствената, която ще я спаси.
Откри я. Знаеше я – " любов ". Онази, без която не можем. До следващата нощ може да отхвърли много работа. Ще напише книга, не – разказ. Стига толкова чужди думи. Кой беше казал, че съзиданието е над познанието? Спомни си, взе лист, кафето разпръскваше аромат като в реклама и химикалът пое по пътеките на бялата хартия.
" Момъкът беше красив галеник на съдбата. От онези, дето всичко им иде отръки. Лудее по хората, задява момите, но никоя от тях не тегли сърцето му. В кръчмата, пред всички, се хвана на облог, че ще има най – красивата девойка на света. Ще й даде не само сърцето, но и живота си. Една късна вечер бързаше през гората. Месечината бе по – бяла от сирене, лъчите й огряваха неземна хубавица. Ризата й – ушита от сенките на дърветата, косите – изплетени от горски треви, а очите – събрали леда на студения вир.
Така се влюби в самодива. Не можа да се оправи нито с баяния, нито с билки. Изпълни облога си. Даде живота си на горската мома. А тя му подари луната. И болката. За да го спаси, майка му го ожени. Години живя с кротката си жена, която преглъщаше залъците си с мъка. И мълчеше. Докато си тръгна от тоя свят. Сигурно не можа да приеме, че нощем той шепнеше името на Вида – самодивата. И гледаше насън тяхната луна.
Тогава, в онази нощ, месечината беше слязла ниско, почти до рамото му. Знаеше, че двамата сега са лика – прилика. Гняв и болка. Лицето му беше изкривено, побелелите устни шепнеха "Защо ... " Отишлият си ден беше най – тежкият за него. Кротката му съпруга, малко преди да затвори очи, беше пожелала да я положат до онзи, с когото се обичали, преди да срещне него – хубавеца, дето си мислеше, че е господар на живота си. Беше редила къща, а сънувала несбъднат дом. Предала го беше. И кой всъщност беше предателят . . . Избяга от гробището, не можеше да прости. И не знаеше на кого да прощава. Само луната видя как сълзите се стичаха по лицето му. "
Остави химикала и се замисли. Сега вече съвсем се обърка. Как да избяга от думите? ... Трябваха й, търсеше ги ... За да приютяват всичко.
И – любовта, без която не можем ...
Поздрав за хубавата приказка за любовта, която създава и погубва:))
Поздрави, Мegg!
Приятен, слънчев ден! :)))
Благодаря ти, Монализа, хубав да е денят ти! :)))
Поздрав, Мартиники! :)
Благодаря ти! :)))
Усмихнат ден, я виж какво слънце е огряло! :)))
Благодаря ти! Хубава да е и твоята седмица, с много слънца! :)))
Благодаря ти! Хубава вечер и още по- хубава седмица! :)))
Поздрави,Мег!
Поздрави!
Желая ти слънчево настроение! :)))
И твоята любов към корените ни и към паметта за значимостта ни като българи и като хора е много въздействаща.
Поздрави!
Поздрави с пожелания за много светъл ден! :)))
16.11.2010 15:26
Поздрави на Вас!
Поздрави! :)
но и това ,че раняваш някой, който няма вина...,и после идва поантата:) имала си е и тя скрита конежна топлинка...смисълът да се събуждаш...всекиму,като доза,
ех, тази любов без която не можем...и ако я нямаше толова вълшебни слова щяха да се загубят в небитието, тук
виждам
н е е така, тихо ни разказваш...тенкс
Благодаря ти, Kosara! Хубава вечер! :)))
Поздрави и усмивки! :)))
Хубав ден! :)))
Поздрави! :)))