Обичаше тази част от годината –  парчето време между двете Богородици. Голямата и Малката. Между Успението и Рождеството на Пресветата всичко придобиваше някаква особена мекота. Или поне така й се струваше. Така й се искаше... Дори дъждът, завалял изневиделица, шептеше молитвено. В съзнанието й се настани лист тишина и тя започна да пише.  Наум:

                          Дъждът вали на пресекулки.
                          Объркана, душата на деня
                           се стича по косите ми притихнала.
                           Сияеща, душата на деня
                           застива в края на окото ми.
                           Като сълза.

      Циганката вървеше след нея и викаше: „Магия ти правят, дай да я развалим, като дим ще си иде...” И тя тичаше под дъжда, а  капките  отмиваха страха й. Лятото се бе свряло под едно листо на сушинка. Дъждът  плискаше право в нея, сигурно бе направил локвичка в душата й. Градът бе застинал – акварелна рисунка. Само циганката изпрати последно ехо подире й „Ще има да патиш, докато не се вдигне магията.” Хвърли в гърба й думи за любов, но те се удавиха в мокрото на деня.
      Знаеше каква е магията и не искаше да бяга от нея. Носеше си я, къташе я при свидните си нещица. Сгушваше се  отвъд хоризонта на обяснимото – особено в тази част на годината. Между двете Богородици... Отколешен спомен се закачи някъде вътре. Кога и къде беше? Беше ли ...
      Дъждът бе престанал. Забравена капка, изплакана от летния ден, кротко светеше на клепача й. Така светеха сълзите в очите на майката, когато будуваше онази страшна нощ. Луната бе съблякла робата си на петна и грееше безсрамно гола върху изрязаното небе.
      Майката поливаше детето с билки, шепнеше думи, тихичко виеше. Ставаше страшно ... После хвърлиха водата в дерето. Детето се оправи. Но тогава сякаш някой друг беше с тях – във времето между двете Богородици. Сънят събаряше болното, майката стискаше големите клещи в малките си ръце. Стискаше ги до побеляване на кокалчета- заедно със съня, с очакването за избавление и...със зъба си в тях. Не биваше да заспива, не можеше да си го позволи. „Милата майчица” – мислеше си детето, докато нещо тихо и кротко го залюляваше.
      Сепна се. Беше спряла – все още с отворен чадър. Това си е нейният спомен, магията, от която не можеше да избяга. И не искаше... Циганката притича край нея, хванала полите си, и се разтопи в тънката пара след дъжда. Жената все още стоеше,  събирайки времето между двете Богородици в една- единствена точка. На будуващата болка , на  плахата надежда, на една  изгряла  в нощта дъга. Като днешната ...

Хваща магията:)))

На магията това й е хубавото-- че хваща. Иска ми се да е само светла и сияйна--като майчина обич, като спомен за милост. От онези, които не искаме да разтребваме! Хубава седмица!:)))

Пречистващ и озаряващ ! :))

Този дъжд понякога е изцелител, друг път - художник, който рисува спомени... Хубав ден! :)))

Колко много спомени кътаме в душите си и когато спрем по пътя и им се отдадем, ни е сладко-горчиво в душите, но пък без тях би било толкова празно в нас.....

Целият живот си е сладко- горчив, но пък това му е хубавото... А спомените от детството го правят още по- сладостен. Желая ти светла седмица, въпреки мрачното време! :)))

Магията на майчината обич не може да се сравни с нищо, тя няма аналог на земята.
Ако нямаш дете-един яд- че нямаш, ако имаш- сто ядове по него.
Да са ни живи и здрави децата, нали те озаряват живота ни.

Така е, pelikan2, така е... Най- хубаво би било, ако майчината обич е едно от измеренията на човещината! Поздрави и хубав ден!

А след този 15 август ще помня още много неща... някак и твоя разказ ще ме връща там...
Богородица
автор: papacot


Сама си сред тълпата на пазара,
загърната в небесния покров.
Минаваш край играчите на зарове
и спираш пред търговец на любов.

И в хорските очи се вглеждаш топло.
Събираш в длани земните ни грижи.
Достигнала до дъното на болката,
се питаш кой и как обича ближния.

Дали са ни простени греховете,
в които всичко свято е на кръста?
Защо помръква погледът ти светъл,
преди да се превърнем в шепа пръст?

Сама си сред тълпата и разстилаш
небесния покров, за да ни пази
от нас самите – лутащи се скитници –
между любов, надежди и омрази.

Сълзите ти за нас са, Богородице.
За грешните, които губим пътя.
И най-смирено в храма ти се молим.
А после пак разпъваме сина ти.

Любовта на Майката е наистина като нибесния покров, като рядко биле, милост, която сънуваме дори когато ковем разпятие... Стихотворението е много хубаво, истинско! Поздрави!

Интересен разказ - отново си го препрочетох ,нали все пак на дъждовна вълна сме днес!:“
Хубаво е !Поздравения!

Добра да бъде и за теб, iliada! Все си мисля, че не е лошо да пуснем дъжда и в себе си... Хубава неделя, дори да бъде дъждовна! :)))

От сърцето е!

Благодаря ти. А... сърцето- то си знае как се носят и болката, и радостта.

Замислям се и за магията на таланта...Поздравления от сърце и от мен!
Впрочем ,чие е стихотворението ,публикувано от amenda ?

Все си мисля, че най- хубавото омагьосване иска грижи... и любовта, и приятелството, и уменията да сътвориш нов свят... Желая ти светла неделя!