Жегата обсебваше всичко. Светът трептеше в мараня, облаците се бяха запилели нейде си. Въздухът се вдишваше на потни глътки. В съседния двор безстрастно бръмчеше косачка. Полягаха и умираха треви и спомени. Само един устояваше. Само един ...  Беше заседнал в гърлото й, търкаляше се като боздуган в стомаха. В съседната стая, превита на две, стенеше сянка. Нейният син.
      Жената се защура между масата и дивана,  дивана и масата ... После отпусна рамене и се остави на спомена. Беше го избягвала, прогонвала, сънувала, баяли й бяха срещу него. Нищо ... Сега се остави да я връхлети.
      Беше отдавна. Беше млада. И – хубава. Остави сърцето си в ръцете на женен мъж. С цялата самоувереност на младостта и самочувствието на хубостта обърна гръб на  свeта. Докато не разбра, че ще става майка. Зашептяха древни гласове в сърцето й, очакването стана празник. Токчетата й пееха звънко, пътят към любовта беше лек и прав. Докато не дойде плесницата. До този момент не беше и подозирала, че плесница може да се удари с усмивка. Безстрастна, груба, цинична. Оттук нататък трябваше да се справя сама.
      Пътят обратно към дома беше лепкав и дълъг. Майка й разбра всичко. Фурии се гонеха в очите й, думи напираха да ливнат като порой, но не каза нищо. Само стисна устни ...
      Изправи се изтръпнала. Жегата изпиваше и последните й сили за съпротива срещу спомена. Тогава поиска да избяга от този свят. И да се приюти някак сладостно в  кървящото си желание.
      Детето се роди в един горещ ден. Беше нейната ярост. Срещу всички. Нищо не трепна вътре. Остави го някъде, някому ... И продължи. Не напред, а в тъмна омагьосана спирала към самотата си. Там, където бяха останали само майчините думи: „ Как ти даде сърцето ... каменно е то, да знаеш, каменно ...” А нощем идваше споменът и носеше със себе си онзи боздуган, който удряше ли, удряше в стомаха и се мъчеше да натроши камъка, дано може от руините нов градеж да стори. Тогава започна да се моли. Не на Богородица, нямаше очи да прошепне думи към Майката. Милостивата, дето дарява любов на всичките си синове ... Просто шептеше, гледаше с празни очи луната нощем и си искаше обратно сина.
      Една нощ той дойде в съня й. Позна го, не разбра как, но го позна. И се събуди пречистена и смирена. В очакване на деня.  И денят пристигна година по – късно. Звънът на входната врата го доведе с един младеж. Горчиво изражение, тъмен поглед и усмивка – изкривена между очакване и безразличие. Не разбра само как момчето, след като отдръпна пръста си от звънеца, извади ключ, вратата побърза да го покани – някак радостна. Така заживя Камен в дома й. В своя дом, не чул стъпките на детския възторг. Отчаяните й опити за прошка се сгромолясваха в бездната на неговата студенина. Всъщност, той като че ли не я забелязваше. Минаваше покрай нея, вървеше сякаш през деня й, през болката ... Много пъти й беще хрумвало, че е дошъл за мъст или че няма къде да се приюти. Не питаше. Чакаше. Преглъщаше и мълчеше. Молитвата й се бе сбъднала, какво друго й трябваше?
      Докато един ден разбра, че Камен е влюбен. Камен ... кой му беше дал това име, плашеше я. Обикнал бе чужда жена – хубава, от тези, дето очите им играят, а погледът – връзва ли, връзва ... Самодива на две преки от тях. Изплаши се. И се зарадва – не е каменно сърцето й, значи. За сина си се изплаши, глупост да не направи, живота си да срине. И започна да реди молитви към Богородица. Беше събрала кураж, пък и синът нали се прибра ... Даже мостче беше започнала да гради между двамата. Камък по камък ... към Камен.
      До днес вярваше, чакаше, искаше. Допреди час, когато синът й се прибра смален, а погледът му – кладенец, от който преливаше страх. Нищо не каза, мълчанието не я учуди, но този път то говореше. Кой знае как, жената разбра. Не можел Камен да гледа любимата си с другия. Не можел ... И го пребил. Зле бил човекът, много зле, ... не се знае дали ... По – блед от сянка, младежът се отпусна на пода. Тя отметна глава със стиснати устни. Думи се удряха бясно в слепоочиятя й. Искаше да го погали. Не можеше. Жегата обсебваше всичко. Светът трептеше в мараня, а някъде отдалече се чуваше грохот на облаци.
      И тогава заваля. На пресекулки. Жената излезе, спря за миг, пътят улови отчаянието й и я поведе. Знаеше накъде, нали преди много години я беше завел там. Накрая, където свършват всички пътища. Обърканата душа на деня се стичаше притихнала по косите и застиваше в края на очите. Очите от снимката върху плочата. Боздуганът беше пробил камъка, жалостта бликаше от пукнатините, „Камене, Камене ...”
      В крайчеца на очите от снимката все така светеше обърканата душа на деня. Като сълза от камък ...

камък сълза да пусне

силно слово, Мег

Само майчино сърце и болка могат от камък сълза да проронят...

"... Зашептяха древни гласове в сърцето й, очакването стана празник. Токчетата й пееха звънко, пътят към любовта беше лек и прав. Докато не дойде плесницата. До този момент не беше и подозирала, че плесница може да се удари с усмивка. Безстрастна, груба, цинична. Оттук нататък трябваше да се справя сама..."

"...В крайчеца на очите от снимката все така светеше обърканата душа на деня. Като сълза от камък ..."

Поздрави за разказа! Въздейства силно, като причастие.

за болка, за смирение ... спасение в бездната на обичта.
Здравей, Марти, благодаря ти!

Понякога сълзата е последният пристан ... Или начало на тайнството Любов.

Тъмен кладенец е страданието ... Но понякога от дъното, от най - дълбокото, проблясва светлинка. И топли, и пречиства ...

Не можем да прозрем зад "цялостната Картина", но винаги се надяваме майчината любов да победи всичко - дори смъртта, убийството и отмъщението...

Не ни е дадено да уловим цялото и понякога, вместо в истинското, поглеждаме в кривото огледало на живота ... А оттам надничат болка, страх, гняв, обида. Но обичта надделява. Особено - майчината любов!
Благодаря ти и хубава вечер!

Животът е низ от всичко описано.
Поздрави и от мен, Меги!

среща и едно, и второ, и трето ; ту е стръмен този път, понякога - кален, но извежда към светло смирение, ако позволим на обичта да победи - така мисля.
И от мен поздрав, Скарлет! Хубава вечер!

Болката копае в душата бездна.
И тя търси спасение.
"пътят улови отчаянието й и я поведе".

Силно емоционален и красив текст!:)) Хареса ми много!:))

И - благодаря за топлите думи! :))
Някои истини са трудни за преглъщане; тъмна е болката, а човек е устроен така, че търси светлото. И е хубаво, когато го открива - дори след мрака и чистилището на страданието.
Светла вечер! :))

Поздрави Мег!

Ти накара камъка да заплаче.

Поздравления!

Малко е мрачно, май небето се кани да заплаче ... Но да е слънце в душите! :)
Благодаря ти за хубавите думи!

Няма нищо по чуствено от майчината болка.
,,Сълза от камък,,-Невероятно!

Трогнаха ме думите ти. Благодаря ти!
И - добре дошла!

Според тежестта, в която е застинал...

Вселена или - шепа...
Поздрави, Тит! :)

като камъка и сълзата. Ех, какво нещо е животът ни....грешим и продължаваме, застигат ни грешките ни, а ние пак продължаваме......, но имаме ли вече път?!?!

Понякога се препъваме, падаме ... и - вървим. И хич не е лек пътят, който дълбае душите ..., но - вървим. Към другия , всъщност - към себе си - вървим ...
Радвам се, че ми гостува, благодаря! :)

Разкошен разказ! Силен и въздействащ!:)

Много емоционален и разтърсващ разказ!
Майчината любов е невероятна- най-великата,най-силната!
Поздрави!

Радвам се, че ти е допаднал разказът. Благодаря ти! И ти желая топъл и светъл октомври! :)

Толкова много може да се каже; безгранична е тя, дори когато понякога стига дъното ... И се въззема.
Скарлети, благодаря!
Светла и усмихната, пълна с хубост съботна вечер! И - неделя! :)

Много увлекателно е, поздравявам те за разказа!

Много силен и докосващ разказ!Нито думи, ни сълзи...... не могат майчината болка да изтрият.Не можеш майчино сърце да утешиш.Майчината болка и любов, със никоя любов не можеш да сравниш.Пред нея можеш само да коленичиш и да се поклониш!
ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ПРЕКРАСНИЯ РАЗКАЗ!
Поздрави и прегръдки , топли и сърдечни!:)))

Благодаря ти за добрите думи! :)

Няма какво да добавя към думите ти за обичта на майката - за силата, слабостта, болката и опрощението ...
Топли прегръдки и от мен, мила приятелко! :)))

Можеш да я сравниш с Вселената!!!

И като нея е необятна, дълбока, звездна и недостижима; неподвластна на категорични характеристики ... Радвам се, че отново си тук!
Хубава вечер и лек, спорен утрешен ден! :)

Пишеш много хубаво! Поздрави!:)

Благодаря ти за топлите думи!
И от мен поздрави, хубав ден! :)

много гъста емоция - не дава да дишаш.

Радвам се, че дойде!
И благодаря, лека и топла вечер! :)

само майчино сърце може да обича и да прощава както никое друго!
Чудесен разказ!

Много истина има в думите ти, както е много любовта в сърцето на една майка.
На всяка майка!
Поздрав! :)