Не мигна цяла нощ. Не беше сигурен откъде идва нетърпеливото му очакване и дали беше жажда или желание да удължи тази нощ, да я разтегли някак. Ако може, да не влиза в морето за риба. „ Паламудено време е ... „ – каза тежко баща му. Повече не продума. Момчето замълча. Откакто баща му се разболя, лодката им тъжно избледняваше на брега. Понякога му се искаше морето да я вземе.
     Не обичаше риба от малък. Май не беше точно така. Харесваше му мисълта за играта на рибите в морето, за пътя им. Не би и помислил да ги хапне. Ужасяваше го недоумението в мъртвите им очи.
     Облече се и тръгна. Рибарите в шумна група накъсваха мрака с гърлени разговори. „Паламудено време, паламудено ...” Трескаво вълнение, блеснали погледи.
     Лодките влизаха все по – навътре.Индиговото небе беше плътно, водата мълчеше мрачна. Момчето знаеше, че някъде там танцуват паламуди за последно. И за делфините си мислеше. Не ги обичаха рибарите, мрежите им късаха. Ругаеха и все жалеха за някакво отминало време, когато уловът им бил разрешен. Момчето обичаше делфините. Беше ги виждало от брега. Съвършени. Когато играеха, сякаш бяха сами в цялото море. В безкрая на една далечна непостижимост. Толкова сладостна, че застиваше в тъжна топка някъде в гърдите.
     Индиговото небе изсветля. Меко сияние запристъпва по водата. Оранжевото избухна, червеният диск на слънцето се огледа в морето. От дълбините изплува пътеката. По нея искаше да лети. Плуването за момчето беше летене, а рибите – птици, които следваше. Мечтаеше да лети с делфини. Красиви големи птици в морската небесност. Изведнъж сънят изплува. Момчето беше делфинът. И беше щастливо ... Остра болка го прерязваше, изведнъж се стоварваше върху него. Събуждаше се с вик, застинал в гърлото.
     Ахване като тръпка премина в лодката. После дойде яростта. – тежка, задушаваща. И тогава видя делфините. Плуваха зад тях. Не успя да им се зарадва, толкова бързо стана всичко – мълниите в очите на мъжете, делфините до мрежите ... А мрежите – натежали от паламуд! Светът застина. И тогава, насред смълчаната тишина, в цялата й непосилност, един от рибарите извади пушка. Пътят от мястото, където стоеше момчето, до летежа на куршума беше само миг. Беше безкрай.
     Болката се стовари със страшна сила. Позна я. Отнякъде долитаха гласове. Някой изкрещя. Странни лица се надвесваха над него. Бяха като огледани в големите сребърни топки. Онези – от коледната елха. Пристигаха отдалече, трептяха ...
     Изгубиха се. Болката – и тя. Стана му леко. Полетя. Вълните с небесната си прозирност го милваха с мокри длани. Делфините летяха с него, до него; той беше един от тях. Усмихнат. Като тях. Летяха към онази черта, отвъд която го очакваше далечната непостижимост.
     А някъде назад се полюляваха и разстилаха върху вълните скъсаните си ръкави празните мрежи.