Стъпките ми отекват в тишината на самотния бряг, морето е застинало в унеса между пъстротата на отминалото лято и студената белота на неизбежната зима. Мидена черупка пази в прегръдката си сълза на русалка. Есен...
      Неочаквано от застиналостта на умореното море изскача вълна. Точно когато се изплашвам, че някой е откраднал всичките му цветове. Розова, игрива, сякаш излязла от детска приказка. Близва обувките ми, подскача към глезена и впива закачливи очи в мен. Боже, сигурно сънувам! Гласец, събрал безгрижието на юли и полъха на октомври, прошепва:
     - Помниш ли ме?
Няма как, отговарям утвърдително. А умът ми препуска трескаво, разравя купа на спомените....  Вълната ме поглежда огорчено и с розов подскок изстрелва въпрос като воден прах:
      -Забрави ли, през юли, в най- голямата жега, напълних ушите ти с вода. Ядоса се, а няколко дни по- късно дойде на плажа с чисто нова прическа. Плуваше с изпъната глава, внимателно, беше смешна. Мно-о-о-го смешна! Намокрих те, разбърках косите ти... Беше бясна.
      В очите на розовата вълна пробягва тъга. За миг... Продължавам да стоя изумена. Лекичко се ущипвам. Ей сега ще се разкрещи алармата на телефона, ще ме събуди.
      -Не ме помниш...
Тъгата се настанява в моята вълна.
      -Точно така, аз съм твоята вълна! Забравила си – едно момиченце някога ме  нарисува. С много обич- върху комина на прегърбена къщичка. Картинката беше есенна, тъжна. И детето я развесели с мен. Розова вълна, съвсем неуместна насред жълтата рисунка с падащи листа и самотна къщурка. Забрави ли, всички повтаряха, че няма розови вълни, още по- малко -  върху комините... Но ти ме обичаше. Не ме изтри. После? После порасна...
      Рисунката се връща в мен и преди да попитам розовото вълшебство как се е озовало в морето, то продължава, че не знае как точно се е приютило  насред соления безкрай. Може би с пушека от коминчето, може би... Вълната тихичко нареждаше, че ме е търсила. Дълго. До днес.
      Излиза вятър. Отнякъде притичва прегърбената къщичка, коминчето й посяга към цветната вълна. Не я давам. Очите й сияят, от джобчето на дрешката й наднича розово утро. Двете притихваме, здраво вкопчани в него – далечното.
      Моята вълна! Така намясто насред есенния пейзаж с падащи жълти листа ...