„Добре живяхме, конче мое, но живота/ за малко ни е даден- само да извикаш.” Конче мое, ненадминато, шарена пръчице от гората на детството, помогни ми! Само и този път, само... С тебе препускахме по пътя, летяхме с любовта, тичахме с радостта , кретахме в самотните нощи и единствено луната осветяваше шарките по лесковата ти грива. Конче мое!
      Мъжът се отпусна на възглавницата в очакване болката да отшуми. В белотата на болничната стая се опитваше да си спомни края на строфата. И все не успяваше. Не болката в главата, а онази, в сърцето, го смазваше. Много дни минаха, откакто тя си тръгна. Не можа да свикне с факта, че той ослепява. Не й се сърдеше. Така било писано! В тъмното на живеенето му тя беше все така усмихната и слънчева. Гласът й - мек, дланите - малки и топли. Тримата - той, тя и шареното конче - пътуваха до звездите, на лунна светлина се врекоха един на друг. После тя забрави кончето, обикна „нещата от този свят”. А ослепяването му окончателно я промени. И - прогони.
      Затова се вкопчи в надеждата. Като онзи Рустем, дето вярва, че разковниче ще му върне любимата. Продаде, каквото му беше останало, и се остави в ръцете на докторите. Вярваше, че може би, може би ...
      Болката стана нетърпима, тъмнината - отчайващо гъста. Триста ковачи чукаха в главата му. Беше сигурен, че коват жертвеник. Толкова жертви беше принесъл. Ей така - в нищото. Друго си е да има къде да ги положи... В средата ще постави разпарчетосаното си сърце. „Добре живяхме, конче мое.” Но добрето не е вечно. Ако повярваш в безметежността, си изгубен...
      От тъмата полека изплува шарената пръчка. Притихна кончето до леглото му, гривата му го погали. И тогава усети лекотата. Беше забравил вкуса й. Полека-лека тъмното избледняваше, светът придобиваше плътност и вкус. Нима зрението се връща?... Боеше се дори да извика, за да не развали чудото. Изправи се полека и запристъпва към прозореца. Огнена луна обагряше всичко в червено. Навън, отвъд оградата на санаториума , в зеленото на баира стояха два коня- черен и бял. Един до друг.  На лунна светлина се вричаха.
      Конче мое, ненадминато, усещам дъха ти. Ей сега ще се сгуши в дланта ми една малка топла ръка. Както преди ...
      Закъснял удар на черен ковач проехтя в главата му и изтри усмивката. В ума му изплува краят на строфата-„И днес ще трябва да се разделим, защото/ очите ти се свършиха, нозете се изтриха.”
      Грива от спомени леко го помилва. Като ласка на малка топла длан ...


П.П.   Цитатът е от стихотворение на Б.Христов.

Велика е силата на любовта, дваж по- велика - на Прошката!
Поздравления, Megg! :))

Така е, Zebb! Ама все си мисля, че някъде в нас има по една везна. В единия й край е Прошката,а в другия-ако не демони, със сигурност- някое и друго Фютче... Изборът е наш. Поздрави!:)

А когато ни е тежко, е толкова хубаво да се върнем назад в спомените, не в мечтите си, да поканим детството отново при нас и да оставим едно конче с лескова грива, уморено от препускането заедно с нас назад в щастливите ни мигове, да отпочине до леглото и да ни даде така желаната утеха.....Хубав разказ! Поздравления!

Там, където "нещата от този свят" са определящи няма любов. В истинската любов няма "неща" , няма слепота, тя е в сърцето, не търси, не иска, тя само дава. Разтърсващ разказ, спомних си песента за кончето, Ваня Костова е изпълнява и винаги се разплаквах, докато я слушах. Хубава вечер!

Поздрав и усмивки!

Светът е шарен и това му е хубавото! А детството с дървеното конче иска и любов, и грижа.Нослето да му избършеш, раничката му да целунеш...Тогава можеш да поемеш с него към утехата.:)

Чувала съм,че любовта "дълго търпи и е милостива". Как ли оцелява сред "нещата от този свят"?!... А песента на Ваня Костова наистина е прекрасна. Благодаря, че ми припомни за нея. Благодаря и за хубавите думи!

Благодаря ти, razkazvachke! И на тебе - много усмивки!:))

Защо ли не ме учудва нищо- това е, животът подняся всичко- и разочарования и успехи, и любови и раздели. Само да си силен да понесеш това, което те постигне.
Ама как ли- трудничко е!

Така е, понякога се иска и сила, и кураж! Ама е красив животът, нали?...